- Трябва още един стол! - Михалис скочи от мястото си - Катерина, къде в къщата  има столове и има ли изобщо?

- Вземи този от стаята ми - прекъсна го Хрисула - Но внимавай с нещата, които са на него. Сложи ги на леглото ми.

- Събрахме се всички...- започна с тържествена глас Лола, когато Хари и Мона също бяха на масата - И предстои тържествената част! Най - тържествената!

- Лола, рано е за тортата. Децата току- що дойдоха- възрази Катерина и погали по главата седящия до нея Харис.

- Не говоря за тортата! Една торта не може да е тържествена част. 

- Хрисо! Ще го направиш ли? За танци няма никакво място ,но за твоята песен...За твоята песен...Хайде, Хрисо! Не си го правила от трийсет години? Поне от трийсет... - Михалис веднага разбра, какво имаше предвид седящата от дясната му страна Лола.

Катерина и Нико се спогледаха развълнувано, а Харис отправи насърчителен поглед към леля си. За няколко мига над масата се спусна онази умопомръчителна  тишина, каквато човек може да усети единствено в планината и то не във всяка планина.

Върлинестата, суха  фигура се надигна , дръпна стола си настрана  и направи няколко стъпки назад. Долепи гръб до стената, затвори очи и пое дълбоко дъх. В следващия момент цялата околност се изпълни от дълбокия и много красив глас на Хрисула Димитриаду. Песента беше гръцка и много стара , а гласът на Хрисула с всеки следващ миг ставаше все по - сигурен.

Много изненадана, Боряна се заслуша с удивление, после неочаквано  и за себе си, проследи лицата на всички, които бяха около масата... Катерина бе сложила глава на рамото на съпруга си, Харис стоеше полуизправен на стола, а до него Мона тихо пригласяше на Хрисула. Михалис бе станал прав, в очите му имаше сълзи. До него кметицата едва се сдържаше да не заръкопляска, а Лола бе хванала главата си в шепи и сякаш плачеше. Единствено Доктора стоеше някакси безразличен, все едно, че всичко това се случваше далече от него. 

- Толкова от мен! - Хрисула спря изведнъж и сякаш разряза с нож съвершената идилия - Късно е! Благодаря ви, че дойдохте! И за всичко на масата ви благодаря. И за подаръцете...Ще си лягам, утре ще ставам рано - Хрисула  се обърна и влезе в стаята си.

- Чакай! - Катерина направи опит да я спре, но Лола стисна силно ръката и.

- Недей! И това, което направи, не е малко. Откакто я помня, тя никога не е празнивала рождения си ден. Никога.

-------------------------------------

Половин час по - късно всички станаха от масата.

- Аз ще ви закарам! - обърна се Харис към кметицата. - Колата ми е зад къщата на леля.

- Ти не само ще я закараш, но и ще останете там с Мона - каза зад гърба му Катерина.- Тук няма място, а госпожа Ирини има много стаи и живее сама. Хари, няма да тръгнеш по това време за града, нали? Много е късно, а и си пил!

- Тръгваме! - Харис Димитриадис спря за миг поглед в Боряна, подвоуми се да и каже ли нещо, но после грабна от закачалката на стената якето си и изтича надолу по стълбите. 

- Чакай, не мога толкова бързо! - последва го и Мона, полюлявайки се на високите си , неудобни  обувки.

- И аз си отивам! - Лола хвана за миг ръката на Боряна. - Ела утре сутринта да пием чай. Имам страхотен чай! От Хрисула е.

- Ще дойда до пещерата- Михалис също стана и подаде ръка първо на Нико, после на Катерина. - Дано се видим пак!

- Няма да се кача в колата ти, не идвай! - спря го с категоричен жест в гласа  Лола - Искам да вървя. След тази вечер искам да повървя.

- И аз ще дойда с вас - Боряна взе решението внезапно.

Стигнаха пещерата, без да си кажат и дума повече.

- А..., може ли, може ли да остана тази вечер при теб? Много искам да прекарам една вечер в пещерата , Лола! - каза Боряна почти в ухото на Лола.

- Ти имаш стая. Стаята , в която обичайно оставаш, Хрисула за тебе я приготви - Михалис много се изненада от думите на Боряна.

Лола го прекъсна, без да се обръща:

- Може, дете! Може...Тази нощ двете с тебе ще сме си нужни, много ще сме си нужни! - тя изчака Михалис да махне тежката решетка, която препречваше входа на пещерата и го прегърна нежно през рамото - Хайде, Михали! Дано да ти е лека нощта.

- Утре по кое време да дойда ? - обърна се той към Боряна.

- Не идвай! Ние ще се справим!  - Лола запали фенерче и заслиза надолу по тясната, стръмна  пътека.

В следващия момент тъмното помещение се изпълни с ярка светлина.

- Как го направи? Откъде имаш електричесто тук? - Боряна се стресна, но остана доволна. Спря насред пещерата, както първия път, огледа отново продълговатото помещение  и  погледът и застина на портрета на Катерина - Като жива е! Толкова години са минали, а камъкът не потъмнява. 

- Не потъмнява, да! И тази вечер би трябвало да си разбрала защо. - Лола побутна към нея познатия плетен фотьойл и сложи върху него едно обеяло - Това ще е леглото ти. Този фотьойл е по - удобен от изтърбушеното ми легло.

- Защо не поискаш да ти донесат едно по - хубаво легло? - Боряна седна във фотьойла.

- Вода има в хладилника, там, в дъното. - Лола не отговори на въпроса и, съблече копринената рокля, с която беше и облече дълъг овехтял блузон - Само не знам на тебе какво да ти дам за през нощта? 

- Аз си нося. Нося си пижама - Боряна посочи найлоновата торба, която бе оставила зад гърба си. - Лола, ти защо каза, че с тебе тази нощ ще сме си нужни?

- Никога не съм предполагала, че ще го видя с такова момиче - отвърна Лола, сплитайки дългата си коса на две плитки. - Но може и да е за хубаво? Тя няма нищо общо нито с майка му, нито с Катерина и Хрисула, нито с мен...

- За кого говориш? - попита Боряна и в следващия момент се изчерви.

- Мислехме, че с Мария никога няма да се разделят. Те са заедно от времето, откакто се запознаха. Тя беше на осем, а той на дванайсет години...Наблюдавала съм ги...Даже не с думи, по някакъв неясен и за мен начин си говореха.

- Дошла си е и е заминала? Мария? - Боряна преодоля първоначалното си смущение. - Веднъж Катерина ми каза, че само ти знаеш, какво се е случило между тях и защо са се разделили?

- Не, аз само мога да предполагам. Може правилно да предполагам, но точно какво се е случило, не знам. Само един човек знае. Хрисула... - Лола седна на леглото и впери зелените си очи в нея - Вероятността да се съберат отново с Мария, е много малка.

- Но я има?

- Да, има я. Има я...Както я има и с тебе, и с тази Мона Николау.

- С мене ли? - Боряна поклати глава - Не, това не съм го мислила.

- Тя е много различна от него, много различна...тази Мона. Израснала е в най - богатия атински квартал, интересува се от светски общества, от скъпи дрехи...Но знае ли човек? Може ние всичките...аз, Катерина, Хрисула...по някакъв начин да му пречим.

- Вие с госпожа Хрисо да му пречите? - Боряна отвори широко очи - Вие с госпожа Хрисула?

- Защото сме много особени характери...Диви характери сме. Знаеш ли откога не сме ходили в града с Хрисо. От поне 20 години. Преди време тя ходи на един помен ...И това е...А той живее и работи сред хора като тази Мона...Добре че беше за няколко години в Англия. Някак по - различен ми се стори, когато се върна.

- Хари обича да идва тук!

- Обича, да! - Лола внезапно смени темата - А ти как си?

- Добре съм!

- Художничке, ако по някое време ти се приплаче, не се притеснявай от мен. Поплачи си.

- Да ми се приплаче? Какво искаш да кажеш, Лола?

- Тази вечер, художничке Боряна, и аз , и ти, и Михалис се чувствахме по един и същи начин. Но не избягахме. ..Не избягахме...

- Лола, наистина не разбирам, какво искаш да ми кажеш?

- Разбираш! - Зелените очи засвяткаха като изумрудени - Разбираш! Затова и се съгласих да останеш. Никого до този момент не съм пускала да остане тук с мен. За теб обаче се съгласих.

- Той просто ми е много интересен. Харис!

- И ти си му много интересна! Знам това. Но си му и най - неясната. Непозната си му. И не защото не си гъркиня..., а защото носиш в себе си нещо, от което и той самият бяга...

Настъпи продължителна тишина, после Лола каза:

- Сега е два часа. Аз ставам сутрин в пет. Не се притеснявай, когато чуеш, че съм станала. - тя отиде до входа на пещерата и издърпа иззад стария висок скрин същата желязна решетка, с каквато затваряха пещерата и отвън. - А сега да заключим! И да спим! Искаш ли да оставя светлината?

- Както решиш...- Боряна покри и главата си с одеялото, остана така известно време, после се надигна - Вие с госпожа Хрисо говорите ли си вече?

- Не, не си говорим!  Тя не ми говори - Лола лежеше с гръб към нея, свита на кълбо, а дългите и крака бяха опрени на облегалката на леглото. 

- Преди време сте били много близки.

- Ние и сега сме близки. Само дето не си говорим - гласът на Лола беше много дрезгав и много тих. 

- А Доктора тази вечер беше сам?- Боряна си даде сметка, че задава въпроса с единственото желание да продължи разговора.

Отговор обаче не последва, само завивката, с която беше завита Лола, лекичко се разтресе.