Част 3

- Ще ти покажа едно интересно място! - Харис Димитриадис сложи куфара в багажника на колата, която бе паркирана зад къщата, и отвори предната врата - Баща ми го откри. Върна се една вечер след риболов и каза, че е открил скала, в която има голям отвор. После с братовчед ми много пъти ходихме там, дори на два пъти оставахме. Ще ти хареса. - Той затвори вратата и колата се понесе бавно по тесния стръмен път.

- Защо каза на леля си, че не си с кола?...Защо каза, че аз ще нося куфара? И...защо не се обиди за ябълковия пай, който дадох на Манолис? - Боряна бе наистина изненадана от спокойния му и дружелюбен глас.

- Защото леля ми ме познава много по - добре, отколкото ти можеш да си представиш...А ябълковия пай си го получих!

- Как така? - Боряна гледаше напред и се опитваше той да не разбере объркването и.

- Отговорих ти, леля ми Хрисо ме познава много добре!

- Манолис ти го е донесъл ? Кога? Той каза, че има работа?

- Леля ми Катерина е голямата любов на рибаря Манолис, Боряна. Как не си разбрала това? Той би използвал всеки повод, за да отиде до дома и. Съобразява се заради чичо ми, но има ли повод, не го пропуска. Риба не би отишъл да им занесе, но моят ябълков пай е страхотен повод за посещение. Нали съм единствен наследник, всички правят всичко ...за мен.

- Голямата любов на Манолис е леля ти Катерина? - Боряна обърна лице към него. - Но...

- Така е. Той пък е голямата любов на леля ми Хрисо. Заради него стои в тази къща...Стигнахме! - Харис слезе от колата и посочи тясна стръмна пътечка - От другата страна е. В онзи, големия камък, дето е по средата между двата по - малки, там е пътеката.

Заобиколиха и в следващия момент в скалите срещу тях се появи огромен тъмен отвор. Това си беше истинска каменна пещера. Инстинктивно, Боряна отстъпи назад, но Харис извади фенерче от джоба си, включи го и тръгна към отвора.

- Няма да те последвам! - извика тя - Ще те чакам тук! Никога не съм се интересувала от пещери, а това тук не е и пещера. Просто някакъв вход в скалите.

- Наистина има какво да видиш! - Харис се наведе и в следващия момент изчезна от погледа и . - Идвай! - чу се гласът му от вътрешността. Изглеждаше глух и много различен.

Тя се подвоуми няколко мига, но го последва. Каменният тунел не беше широк и човек можеше да върви през него единствено наведен. В един момент тя спря и поиска да се върне, но точно тогава пред очите и се откри нещо като каменна стая. Харис стоеше в единия ъгъл и сочеше нещо на стената. Приближи и видя човешка фигура, издълбана в камъка. Беше голяма. И беше на жена. Направи още няколко стъпки напред и позна в чертите на жената Катерина Димитриаду.

- Та това е...Все едно е снимка. Кой е направил този портрет? И колко години е дълбал в камъка?

- Да, това наистина е много години работа. Много години наред рибарят Манолис по цели нощи прекарвал с лодката в морето, а после, през деня, пристигал тук и започвал да дълбае камъка.

- Това ли е разделило двете сестри? - попита Боряна, спомняйки си как за посещението на Манолис лелята на Хари бе облякла съвсем нова рокля и бе сложила сребърна гривна на ръката си.

- Не ги е разделило! Точно обратното, сближило ги е. Защото и двете сестри са правили жертви. Леля ми Катерина се отказала от Манолис заради семейството си. Дядо ми имал три дъщери и макар денонощно да бил с лодката в морето, все си оставал най - бедният човек в околността. Един ден леля ми Хрисо се разболяла от туберколоза. За да купят лекарства и да я спасят, а и за да помогне на останалите от семейството, леля Катерина се отказала от Манолис и се оженила за чичо Нико, който е от много богато семейство.

Харис насочи фенерчето към изхода и и направи знак с ръка:

- Тръгваме. Имам работа, не искам да закъснея.

- Когато я видях с новата рокля, ...и с гривната.... - Боряна усети как от очите и тръгват сълзи - Когато я видях, ... не знаех тази история, но по някакъв начин я усетих.

- Не се притесняваш за леля Хрисо! - Той я изчака да влезе , завъртя рязко волана и в следващия момент колата се понесе като вихър по тесния път. - Как се справи с рисунките Хрисула Христаду?

- Справи се..., справи се много по - добре, отколкото можех да предположа. Все едно, че беше рисувала с години. А това е съвсем нов метод. Непознат. Гледах я и ми се струваше, че го знае отнякъде.

В този момент младият мъж до нея стана много сериозен:

- С романтиката бяхме до тук, Боряна! ...

- Няма нищо лошо в романтиката! - Тя се опита да продължи разговора, но той протегна ръка и включи радиото. В колата се разнесе силен джас.

"Ама че опак грък!", помисли тя и се загледа през прозореца.

По целия останал път мълчаха, а когато стигнаха входа на голямата бяла къща, той дори не слезе от колата.

- Благодаря ти! Беше истинско приключение! - изрече тя много въодушевено. Отговор не последва.

---------------------------------------

Качи се на третия етаж и на масичката в спалнята намери бележка.

"Ще се радвам утре да ми разкажеш за сестра ми. И да рисуваме. Купих всичко необходимо. Ела към десет, за сутрешното кафе. Катерина"

Извади всичко от раницата си и го струпа в банята. Преди да вземе душ обаче, включи лаптопа и познатия надпис веднага се появи пред очите и. Този път буквите бяха тъмнозелени:

" Нарисувай ме в една от твоите рисунки!"

Протегна ръка към клавиатурата, но в последния момент се отказа. Върна се в банята и дълго стоя под душа.

На другия ден точно в десет застана пред голямата бяла врата и едно момиче на нейните години и отвори:

- Госпожа Катерина ви очаква!

Тръгна след момичето и влезе в познатия хол. Катерина Христулис седеше във фотьойла, в който бе седяла и при първата им среща, а пред нея беше оставена табла с кафеварка, две чашки за кафе и кана с вода.

- Ето, имам маркери три дебелини, моливи и цял блок с бели листа. Но бързам да те предупредя, да не ме сравняваш със сестра ми. Знам, че се е справила великолепно, от нас трите тя беше най - талантливата...

- Видях пещерата...И вас...- Боряна изрече думите и веднага съжали. Сведе поглед и зачака отговора на жената срещу себе си.

- Нали си говорехме на ТИ? - Госпожа Катерина все едно не я чу, наля кафе в двете чашки и сложи едната пред нея. - Ще направим график. Заинтересувах се от твоя метод. И искам да рисувам. - Тъжното и лице изведнъж се разведри - Хари ми разказа за ябълковия пай. Дала си го на Манолис, а той го донесе тук. Само не ми каза защо си го дала на Манолис? Бил е за него, за Хари? Ние всички знаем, че приготвя ли чудния си ябълков пай Хрисо, цялото село разбирар А една тава задължително пристига в дома на племенника ми.

Боряна извади два бели листа от оставения на масичката блок и посочи към по - тънкия маркер:

- Започваме!

- Наистина искам да знам, Боряна! - настоя стопанката на къщата.

- Този ваш..., твой племенник... - Боряна не знаеше как да продължи, затова направи няколко линии с маркера и започна да окръгля ъглите, където те се срещаха. -Ето..., така се рисува!

Катерина Христулис продължаваше да я гледа съсредоточено, после взе единия от своите маркери и преди да направи първата линия, изрече:

- Този мой племенник, Боряна, също може да издълбае лицето на любимата си жена върху камък...Точно както го е направил преди години Манолис.

- Не вярвам!...- Боряна избегна погледа и - Това е специална линия. Нарича се нейролиния и е патентована от създателя на метода Нейрографика.

- Вярваш! Даже го знаеш! - Катерина Христулис начерта много внимателно следващата линия и възкликна - Този път го направих добре, нали?

- Да! - отвърна Боряна, но макар да гледаше в рисунката, мислеше единствено върху думите и.

-----------------------

Три дена по - късно, на поредния урок на Катерина Христулис съпругът и Никола внезапно дойде при тях и попита , може ли да седне.

Боряна видя огромната изненада в очите на жена му , но се престори, че е много съсредоточена в работата си.

- Нико? Говориш..., ти говориш? - Катерина скочи от мястото си и тикна към него стола си - Сядай! Сега ще ти направя кафе. И портокалов сок ще ти направя! - Тя изтича към кухнята, която се намираше в дъното на огромното помещение, а съпругът и дръпна стола и седна точно срещу Боряна.

Наведена над рисунката си, тя продължи да оцветява в оранжево и жълто няколко съседни фигури, като силно натискаше молива в едната страна, а другата я оставяше почти бледа.

- Този ваш метод...., кой го е създал? - попита мъжът срещу нея.

Вдигна поглед и едва сега го видя отблизо. До този момент, въпреки, че идваше вече повече от седмица, го знаеше само като силует, който просто минаваше покрай тях.

- Един руски професор - отвърна, поразена от лицето му. Беше много бледо, почти прозрачно, с едва набола брада и много проницателни, но много тъжни очи.

- Добре и се отразява на Катерина - каза мъжът. - След смъртта на сина ни тя за първи път прави нещо.

- Радвам се...и благодаря, че ми го казвате! - Боряна се усмихна.

- А аз за първи път говоря...от много дълго време. На нея, на Катерина, за първи път и говоря...Иначе на улицата поздравявам хората. Само с "Добър ден", но ги поздравявам.

- Ето! Дано да успях да го направя, както го обичаш! Отдавна не съм го приготвяла, знаеш. - Катерина се върна с красива синя табла и остави чашката с кафе пред мъжа си - Вера ще направи сока...- тя се подвоуми, но донесе стол и за себе си и седна отляво на мъжа си - Нико! Говориш! - изшептя отново и едва в този момент и двамата видяха, че ръцете и треперят.

- Запазих маса в един ресторант наблизо. Ще дойдеш ли с нас! ...Ще почетем Константин, така се казваше синът ни...Ще сме ние двамата със съпругата ми и ...Хари. Предупредих го, че ще поканя и теб. - Никола Христулис я гледаше съсредоточено, а проницателните му очи навлизаха дълбоко в нея.

- Казали сте му, че ще ме поканите? - Боряна се изненада.

- Да. Нали се познавате?

- И кога ще бъде това?

- Тия дни..., може и утре вечер. Ако нямате друг ангажимент?

Боряна срещна огромна молба в очите на Катерина Христулис и веднага кимна с глава:

- Добре.

Високият слаб мъж стана от стола си и и подаде ръка:

- Благодаря, че ще го направите!

- Не може да бъде! Благодаря ти, Боже! - Катерина Христулис все още не можеше да повярва - Две години, две години... мълча...И проговори съвсем неочаквано...Проговори на теб, Боряна?

- Мисля че...., той наистина проговори на мен , но заради вас!

- Заради мен? Боряна, ти си умно момиче, вече знам това...Как така заради мен?

Боряна помълча известно време, чудейки се да каже ли това, което мислеше, но после отвърна:

- Госпожо Катерина, възможно ли е по някакъв начин съпругът ви да е чувствал вина за смъртта на сина ви?

- Вина? Не!...Не! Какво искаш да кажеш? Кажи ми всичко, което предполагаш..., което си усетила.

- Мисля, че проговарянето му се дължи на това, че вие се чувствате по - добре.

- Така ли ти каза? Нико точно това ли каза? - Високата жена срещу нея стискаше силно чашката с кафе в една ръка, а в другата държеше незавършената си рисунка.

- Не, каза само, че в последно време се чувствате по - добре.

---------------------------------------------------

Един ден по - късно колата на Харис Димитридис спря пред голямата бяла къща и тя видя как той слезе и тръгна към входа. Беше облечен в костюм и носеше голяма чанта в ръка. Боряна се върна в спалнята , избра обувки на висок ток , обу ги и застана пред голямото бяло огледало. Много отдавна не беше обличала зелената си рокля с дължина до коляното и тънки плетени презрамки, която никога не отсъстваше от куфарите и, когато тръгваше на път.

В това време телефонът и извъня. Протегна ръка, беше той.

- Чакаме те , Боряна! - каза и затвори.

Излезе от апартамента , но не избра вътрешния вход , а заобиколи и излезе на пътя. Нуждаеше се от време, макар да не разбираше точната причина. Спря до колата на Хари и в следващия момент извика от изненада:

- Госпожо Рисо!

Облечена в познатата и, пъстра рокля и с познатата сребърна гривна на ръка, Рисо Димитридис седеше на предната седалка на колата и и се усмихваше. Отвори вратата на колата и се подвоуми как да постъпи, но две слаби ръце веднага се протегнаха към нея и я прегърнаха.

- Рисувах още! На картон!...Но Хари днес ми донесе моливи и блокче - съобщи госпожа Рисо - А с Катерина си споделяхме и се съветвахме. Голяма работа е тоя твой професор. Като рисувам, се чувствам по същия начин, както когато обикалям по пътеките нагоре в планината. Но в последно време взех да се уморявам...А твоето рисуване ми носи същотобез да се налага да ходя.

- Въпреки това, е добре да продължиш с разходките. Ще дойда пак и ще вървим заедно! - отвърна Боряна.

В това време голямата врата на къщата се отвори и първи излезе Никола Христулис. Виждайки го, Боряна истински се изненада от вида му. До този момент го бе виждала единствено в домашни срехи и по чехли и сега видът му силно я смути. Пред нея стоеше висок, елегантен мъж с много одухотворено, макар и измъчено лице .

- Хубавец, нали? Зет ми! И Катерина е хубавица, виж как и отива черното! - изшептя госпожа Рисо и поиска да слезе от колата.

- Стой там, лельо! - извика Харис, който се появи последен с познатата чанта в ръка - Оставаш с мен. А Боряна ще пътува с колата на чичо Никола.

-------------------

Мона Николау преди месеци се бе върнала от Лондон , където бе завършила магистърска степен по финанси. Не бързаше обаче да започва работа. Беше еднинствено дете в семейството на известни лекари кардиолози. Въпреки че бе родена и израснала в Атина обаче, предпочиташе по - различната атмосфера на по - малкия по големина Солун. Затова още с пристигането си каза на баща си, че ще живее там.

"Може. Но ако един път в месеца си идваш!", бе отвърнал кардиологът. "Ще кажа на квартирантите да напуснат, ще живееш в апартамента ни !"

Тя едва изчака единия месец, през който младото семейство , живеещо в солунското им жилище, да си намери нова квартира и пристигна в любимия си беломорски град изключително ентусиазирана. Апартаментът не беше голям, но имаше много добро разположение и се намираше на самата крайбрежна ивица, в самия център на града. Първите няколко седмици прекара почти сама, обикаляйки през деня с една братовчедка на майка си из мебелните магазини, но когато реши, че всичко необходимо е купено, се зае да си намери компания. Имаше в един бележник няколко телефона на колежки от лондонския си университет и още първите две, с които се свърза , пристигнаха на обявената среща с цяла тайфа солунчани.

След две безсънни нощи обаче, през които до сутринта обикаляха крайбрежието и заведенията около него, Мона реши, че не точно тази компания и е необходима и постепенно спря срещите си с тях. Отново се разрови из бележниците си и когато съвсем случайно попадна на името на Харис Димитриадис , извика от възторг: "Разбира се, Харис е от Солун!"

Взе телефона, но не му позвъни веднага. Изчака известно време, вгледана в десетте цифри, изписани върху тефтерчето, и после бързо набра номера. Той не отговори и тя набра цифрите отново. Беше неделя, беше единайсет сутринта, съвсем подходящо време да се обадиш на приятел, когото познаваш от града на Темза. Той обаче отново не отговори и тя остави телефона на леглото. Едва ли я помнеше. Когато се запозна с него, Харис не беше студент, бе завършил преди години и бе дошъл на някаква специализация. Съвсем случайно бяха попадали в една и съща компания и макар всички момичета от групата да проявяиха интерес към него, той до последно си остана някак дистанциран и сам. Беше обаче от мъжете, които жените обичайно помнят и по тази причина тя запази телефона му. Изчака още известно време, полюлявайки се на високите си нови обувки , и в момента в който протегна ръка към чантата си, готова да излезе, телефонът извъня.

- Търсили сте ме? - Гласът беше хубав, но малко груб.

- Да...- Тя не намери думи, с които да продължи - От скоро съм в Солун, макар като дете да съм живяла тук...А телефона ви имам от Лондон. Бяхме в една група...Бяхте на специализация...И понеже не познавам никого тук...

- ...ви трябва екскурзовод! - довърши гласът отсреща.

- Да! - потвърди Мона, благодарна за спасителните му думи..

- Нямам много време, много съм зает в работата ми, но на приятел от Лондон не мога да откажа. Ще си погледна ангажиментите и ще ви се обадя.

Два дена по - късно тя го изчака да свърши работа и когато го видя да се задава откъм паркинга, където бе казал, че ще остави колата си, отново се притесни. "Май наистина ме е впечатлил!", помисли и направи опит да изглежда безразлична и леко отегчена.

- Май ви помня.... - Той и подаде ръка, но очите му изразяваха неудобство. - Да, помня ви...

- Няма значение. - Тя го заля с блестящата си усмивка - Запазих телефона ви , защото знаех, че ще дойда да живея в Солун. Всичите ми близки живеят в Атина и околността.

- Значи познавате града?

- Почти не. Бях на четири години, когато баща ми прие да работи една година тук. Само това. Но нищо не помня.

- Тогава изборът ще е мой. Какво предпочитате, високата част на града или морето?

- Ти избери. Къде ходиш най - често?

- Днес ще се задоволим с квартала, където израснах. А утре може да те заведа на любимото ми място. Предупреждавам те обаче, че е извън града. Ако ти харесва спокойствието, това ще е и твоето място, сигурен съм. Не за първи път го препоръчвам на командировани приятели.

През следващите няколко дена тя го чакаше вечер по едно и също време и той пристигаше на минутата, леко запъхтян, но усмихнат. Обикаляха кварталите на града, возиха се с туристическия автобус, ходиха и до любимото място на Харис извън Солун. Там посетиха малко ресторантче на самия бряг на морето, в което собственикът приготвяше най - вкусната риба не само според Хари, но и според нея.

- Трябва пак да дойдем!- каза Мона на тръгване, махайки на застаналия на външната врата собственик.- Макар че този Нико не те обича много.

- Това пък откъде го реши? - попита много изненадано Харис. - С Нико се знаем от деца. Може да се каже дори, че сме приятели.

- Усещане. Ние жените имаме усещане, каквото вие нямате! - каза Мона и се настани на седалката до него.

Преди да запали колата обаче той помисли и после каза, гледайки я в очите:

- Мона, прекарахме наистина великолепни часове. Разходките с теб ме върнаха в студентските ми години. Запознах те и с много от приятелите си. Но ми е натоварено в работата...Утре заминавам.

- Нищо. Ще продължим когато се върнеш!

- Не, няма да продължим. Това беше от мен, Мона. Наистина съм много зает. - Той запали колата и след десетина минути бяха вече пред дома и.

- Добре, но...някой ден може отново да се разходим? С никого не съм се смяла скоро така, както с теб - попита тя, много изненадана от промяната в поведението му.

Не последва отговор, тя изчака още малко и после слезе от колата.

-------------------------

Няколко дена след това обаче съдбата отново ги срещна. Бе успяла да убеди една от новите си приятелки да отидат до рибния ресторант, в който ходиха с Харис, сама не разбирайки защо го прави. Още с влизането си обаче разглезената Афродити се бе врътнала и и бе заявила, че няма да остане там.

- Знам много по- добро място! Видът ти не е съвсем за него обаче! Имам рокля в колата, ще ти стане, убедена съм. - Афродити я огледа от главата до петите и заключи - Обувките ти стават!

- О, не съм настроена за лукс, моля те! - опита се да възрази Мона, но Афродити я прекъсна:

- Ела и ще видиш.

Спряха пред луксозно заведение с тъмни прозорци и келнер с чернобял костюм веднага излезе да ги посрещне:

- Госпожице Афродити, вашата маса е свободна!

Макар и с нежелание Мона я последв, но в момента, в който влязоха вътре, настроението и веднага се промени. Обстановката в ресторанта беше изключително стилна, а хората по масите бяха облечени изискано. Вървеше след Афродити и минавайки покрай една от масите, за миг спря поглед в хората, които седяха на нея.

И в следващия момент едва не извика от изненада. Срещу високата тъжна жена, облечена цялото в черно, която седеше в центъра на масата, и чието лице и направи силно впечатление , седеше Харис Димитриадис.

----------