Част 6

Мона Николау ставаше на 27 години и за първи път от шест години щеше да празнува рожденния си ден в родната Гърция. Отклони с досада всичките предложения на баща си за екзотични пътувания из далечни дестинации и отказа дори да се прибере в Атина, заявявайки, че ще го направи веднага след празника си.

- Не мислиш ли, че в Атина щеше да е по- добре? Там си израснала...А ние, от тайфата,...щяхме да дойдем. Всички щяхме да дойдем! - и каза на няколко пъти Афродити, докато обикаляха "Ерму" , най - скъпата солунска улица, в търсене на тоалети за вечерта.

- Не! Нали ще живея тук...Значи и празниците ми трябва да са тук! - отвърна Мона, стискайки в ръка няколкото луксозни чанти с покупки.

- Ти си знаеш! - съгласи се накрая Афродити - Сега трябва да си намеря обувки и може да се каже, че сме приключили. Нали? Освен ако ти не измислиш още нещо.

- Не харесвам много роклята, която купихме! Но и никоя от другите, които имам, не харесвам...- Мона спря, отвори едната чанта и издърпа единия край на роклята - Платът е страхотен!

- И моделът е страхотен! И ти стои чудно. Видя ли очите на продавачките в магазина? Познавам отлично тези погледи. Продавачите от скъпите магазини по света са винаги великолепно обучени , познават клиентите и си имат сценарии за всеки случай и за всеки човек...Днес обаче тези от магазина, от който купихме роклята ти, за момент забравиха наученото и те гледаха не съвсем дружелюбно. За което може да понесат глоба...- Афродити се опияняваше от думите си, защото знаеше, че те са част от наблюдателност, каквато повечето хора нямаха, и която и носеше много овации в службата.

- Стоеше ми добре , така ли?

- Не само добре, момиче..., тази рокля е създадена за теб!...Макар че... - Афродити застана пред нея и я погледна в очите - Защо си така напрегната? По - точно заради кого,....Мона! Изтървавам ли нещо? Не съм забелязала особен интерес към никого от хората, които ще дойдат?

- Хайде! - Мона не отговори и помъкна луксозните торби по пълната с хора улица. - Имам час при фризьора ти утре сутринта, но искам да минем през салона. За да съм сигурна, че ме е записал наистина.

- Да минем през салона на Андреас? За да проверяваме, наистина ли те е записъл?...- Афродити не скри възмущението си - Казах ти да кажеш, че се обаждаш от мое име?

- Казах му! - отвърна Мона, все така бързайки напред.

- Тогава е безсмислено да минаваме! Точността на Андреас е известна и в околностите на града! - извика след нея Афродити.

Мона обаче не я чу и сви в първата пресечка, където имаше стоянка за таксита. Отвори вратата на първото и каза адреса на фризьорския салон.

---

- Хепи бъфдей ту ю! - запяха отново гостите, които бяха в хола, и Мона изтича при тях с чаша в ръка.

- Ослепителна си, Мона! - извика Уйлям, който бе пристигнал чак от Лондон заради рожденния и ден - Само не знам, защо съм разпределен тук и с какво хората от съседната стая, където е и твоето място, са привилегировани.

- Никой не е привилегирован! - Мона обичаше Уйлям като роден брат и бе помолила баща си да поеме изцяло разходите по пътуването и по престоя му - Точно обратното, тук са избраниците! Наздраве! - тя беше леко замаяна от изпития алкохол, но появилата се от това руменината правеше бялата кожа на лицето и още по - свежа.

- Тогава искам да танцувам с теб! - каза Уйлям и стана от мястото си - Но с гръцките танци не се справям.

Дисководещият, настанен в специално предназначено за това място в долната част на огромния хол, реагира веднага и в следващия момент в апартамента се разнесе великолепният глас на Ана Виси.

- Това го мога! - съгласи се Уйлям и пристъпи с тържествени стъпки към нея - Винаги съм знаел, че си сред най - красивите жени, които съм срещал, но тази вечер си неотразима! - каза той, прегръщайки я топло. - Но..., да го кажа ли?

- Кое? - Тя се засмя доволно. Познаваше добре приятелчето си Уйлям и знаеше, че макар да я обичаше много, той никога не би изрекъл думи, които не отговарят на истината.

- Това , че...Това че в очите ти има тъга? Организирала си празник - бижу, Мона, но в очите ти има тъга?

Тя инстинктивно се дръпна от него , но не избягна погледа му:

- Усеща ли се?

- Не, само приятелите го усещат. Приятелите, които първо са се надявали да не останат само приятели, но после са се примирили и с това... - изшептя той в ухото и и добави - Кого чакаме, Мона? Сигурен съм, че мога да помогна?

- Не можеш! - тя не скри разочарованието си. - Защото това е най - неясният мъж на света. Дори Афродити, която работи в полицията и има вроден талант на детектив, вдига рамене , когато се отнася за него.

Уйлям я хвана за ръката и тя усети горещината на дланта му :

- Ако излезем за малко на терасата, ще се смята ли за негостоприемно?

- Не? Топло ли е! Нищо не усещам? Да кажа ли да усилят климатиците?

- Ела! - Той я придърпа през танцуващите и когато излязоха на терасата от страната на спалнята, погали нежно великолепната и коса - Помниш ли какво ти казах веднъж на брега на Темза?

- Много неща си ми казвал! - отвърна Мона и в очите и се появиха сълзи - И винаги си бил прав. Затова не можех да си представя рожденния си ден без теб.

- Не са много! - Уйлям се загледа към ширналия се пред очите им град. - Не са много, защото на брега на Темза с теб сме били само два пъти. Веднъж с групата и веднаж само двамата. Но това, изглежда, го помня само аз...Та...тогава ти казах, че каквото и да се случи, можеш да го споделиш с мен. Често нещата се виждат по - добре отстрани. Особено когато ги оценяват приятелски очи.

- Ами...Може и да го познаваш? Харис се казва. Беше специлизант, не беше от нашата група, но известно време идваше на събиранията ни...Един такъв висок и с хубава усмивка...И...Ами, всички момичета го харесваха.

- Димитриадис? - Уйлям се усмихна широко.

- Помниш ли го! - Мона наистина се изненада.

- Да. помня го!

- И само това ли ще кажеш?

Уйлям я гледа известно време и после поклати глава:

- Когато за първи път се появи, видях какво се случи с момичетата в групата. Зажужаха като пчелички...Но въпреки че дойде много пъти и след тази вечер, той не се сближи с никое момиче от нашите.

- Така е. А аз запазих телефона му, защото разбрах, че е от Солун - Мона му направи знак, че трябва да се върнат вътре и в следващия момент изеика силно, надвесвайки се над терасата - Ето го! Харис е! Ето, с тъмнозелената кола. - Тя залепи гореща целувка на бузата на Уйлям и изтича в хола, на чията врата след малко щеше да се появи Харис Димитриадис.

Завъртя се объркано сред танцуващите, после изтича в спалнята и приближи лице до огромното огледало на стената. Изглеждаше добре, изглеждаше наистина много добре..., трябваше само да успокои поне малко лудостта в гърдите си.

----

Той изкачи стълбите до четвъртия етаж пеш и видя, че на правоъгълната площадка има само една врата. Натисна копчето на звънеца и почти ведната след това тежката , облицована в кожа врата се отвори. Мона застана пред него цялата сияеща и с ослепителна усмивка.

- Знаех, че ще дойдеш! - изпревари поздрава му тя и пое изящния букет от ръцете му. - Влизай! Вътре е малко задушно, макар всички прозорци да са отворени. Всички танцуват, празникът ми е в апогея си. Твоето място е в малката зала и е ..до мен!

Поради силната музека Харис изшептя пожеланията си в ухото и и поздрави с кимане Афродити, която се оказа, че седи точно срещу него.

- Сега ще кажа да ти сервират - Мона не криеше задоволството си - Трябва само да уточниш какво ще пиеш!

- Харис Димитриадис, почти единайсет е, мислех, че няма да дойдете! - гласът на Афродити беше престорено строг - Казаха ни, че въпреки пристижната работа, която заемате, вече цяла седмица ремонтирате някаква пристройка към някаква отдалечена от града ни стара къща.

- Да! Там израснах - отвърна Харис , без да обръща внимание на ироничните нотки в гласа на Афродити.

- Ще имам предвид и тази ви специалност, когато имам нужда от ремонт! - усмихна се Афродити вече по - дружелюбно, и направи знак на Мона, че е разбрала какво означават почукванията на токчетата и под масата.

Малко след полунощ сервитьорите донесоха тортата и гостите от двете помещения на апартамента се струпаха около кръглата маса.

- Пожелавам си..., пожелавам си...! - Мона се наведе и под диктовката на Афродити духна седемте свещички от триетажното, великолепно изглеждащо кулинарно произведение, после отново седна на мястото си и изшептя в ухото на Харис - Чувствам се великолепно. Само мъничко се разочаровах от това, че не танцуваш...Ама мъничко.

- За сметка на това обещах да те заведа отново при Нико! - усмихна се той с едва забележима умора в гласа. Не обичаше подобни тържества и през последните години успешно ги избягваше. - Уговорихме се, че ще решиш кога да бъде това и ще звъннеш да ми го кажеш. - Той вдигна чашата си към нея и добави съвсем тихо - Ще тръгвам, Мона. Обясних ти защо. Но вдигам отново тост за тебе. Тази вечер си изключително красива!

Тя го изпрати до асансьора и преди той да затвори вратата, докосна съвсем леко рамото му:

- Наистина ти благодаря, че дойде. Празникът ми иначе нямаше да е така хубав.

----------------------------------

Паркира зад къщата и отдалече видя, че леля му седи на един стол до самия парапет на терасата.

- Още не спиш? Лельо, не ми казвай, че ме чакаш? - той буквално изтича нагоре по стълбите , наведе се и я целуна първо по косата, после по бузата.

- Не знаех, че имаш тук такъв костюм? - Хрисула Димитриадес го изгледа продължително от краката до главата и поклати учудено глава - И къде го беше оставил?

- Стига, лельо! Знаеш, че си ходих у нас! - Харис дръпна един стол и се настани до нея. - Нещо имаш да ми казваш, нали? И то е нещо важно?

- Манолис утре ще закъснее. - Високата слаба жена се надигна от мястото си. - Ще дойде към десет часа.

Харис също стана и и препречи пътя:

- Не, не е това. Не е това, което искаше да ми кажеш, познавам те. Нещо друго е?

Тя протегна ръка и със спокоен жест го отстрани от пътя си, а гласът и прозвуча в тишината дрезгав и насечен :

- Всичко, което съм имала да ти казвам, съм ти го казала, когато му беше времето...Лягай си!

- И утре ли ще ходиш за билки? - направи последен опит той - Защо ходиш винаги сама? Вземи и Боряна. Нали затова я извика? Знам , че и тя го иска.

Хрисула Димитриадис беше стигнала вратата на стаята си, но се обърна и очите и показаха това, което не изрече:

- Боряна си тръгна!

- Как така си тръгна? Кога? Имахме уговорка, че ще я заведа у леля Катерина утре вечер, след като свършим работата с Манолис?

Не последва отговор , а боядисаната в тъмносиньо дървена врата от стаята на леля му изкърца силно преди да се затвори.

- Хубавото ми момче! Пак не си ме забравил! - Въпреки че беше лято, Лола беше наметнала вълнен шал на раменете си и беше излязла на слънце пред пещерата.

- Тези неща...ти ги купих от магазина. Ако не ти харесат, кажи и ще отида да купя други. Заминавам след обяд.

- А момичето? Тя с Хрисо ли ще остане? - Лола взе найлоновия плик от ръцете му, но не го отвори. - Харесвам тази Боряна. Има в нея нещо от моята младост.

- Тя си замина! - Харис седна на един камък точно срещу нея и сведе очи към земята.

- Замина ли си? Харис Димитриадис, мислех, че сте дошли заедно? Станало ли е нещо?

Младият мъж направи опит да се усмихне:

- Незнам. Бях на един рожден ден и...когато се върнах, Хрисула каза, че си е заминала.

- И защо беше сам на този рожден ден? - Слънцето изсипваше лъчите си по лицето на жената срещу него и той си спомни легендите, които се разказваха за нея преди години.

- Дойдох...не само да ти донеса покупките, Лола...Дойдох и да помълча заедно с тебе. - Харис протегна ръка и я сложи върху дланта и.- Помниш ли, че го правехме, когато бях дете, а ти имаше поредния проблем с хората от селото. Дори баща ти беше повярвал, че си вещица и се чудеше как да се спаси от осъдителните погледи на хората.

- Наистина ли помниш? - Сбръчканото, някога много красиво лице , се раздвижи в моментна усмивка и Харис за миг видя в нея някогашната хубавица - Оставяха те при Хрисо и на тебе ти харесваше...

- Да! Държеше ме строго, много по - строго от майка ми и баща ми, но аз исках да оставам с нея. Не само , защото мислех, че е магьосница, а защото усещах ..., усещам много силна връзка с леля Хрисо.

- Обичаше да идваш у нас- Лола се загледа замечтано в далечината - Другите момчета на твоята възраст бродеха из чукарите, а ти се отделяше от тях и идваше у нас...Слагах ти сладко от череши. И пиехме чай заедно зад къщата...Беше единственият ми приятел, Хари. Единственият, който не се притесняваше от слуховете, че съм вещица...Пиехме чай и ...мълчахме.

- Лола! - Харис я погледна в очите - Много ми е трудно с жените!

- Знам, момчето ми, знам. - Костеливата ръка се протегна към него и погали главата му - Но то е защото не си я срещнал още. Не си я срещнал...Или не си прогледнал за нея.. .

-------------------------

- Мария? - Майка и едва не изпусна тенджерата , която носеше - Мария, ти ли си?

- Мамо! - изрече тихо и после с все сила прегърна пълничката ниска жена. - Мамо!

- Сестрите ти са при съседите - съобщи майка и, остави тенджерата на мивката в малката, семпла кухничка и изтри очите си с кухненската престилка, завързанана кръста и. - Ще ти се зарадват много и трите.

- А той? - Тя посочи към спалнята на родителите си.

- Изчакай малко..., да ти разкажа. Защото по телефона не ти казвах всичко. - Майка и я поведе към детската стая, затвори вратата отвътре и зашептя, едва сдържайки сълзите си - Трудно се справям, Мария. Три малки момичета и мъж на легло...

- Каза ми, че има надежда?

- Седни. Сигурно си уморена...Седни си на леглото. Това е твоето легло. Момичетата понякога си играят на него, но не им позволявам да спят. Защото е твое. - Тя посочи съседните две по - малки легла - Близначките спят тук, а Ванеса спи в стаята за гости при мен.

- Отивам да го видя! - Мария стана и поиска да излезе, но майка и я хвана за ръката.

- Съвсем неподвижен е , дъще. Това не ти го казах по телефона. Движи само очите си и така ми отговаря, когато го питам нещо. Имаме си наш език....Най - добре е нищо да не го питаш. Поне в началото.

- Добре, мамо! - Мария излезе от стаята и приближи вратата, зад която беше баща и.

Преди да отвори обаче, спря за миг и се опита да си го представи.

Рядко беше виждала баща си на легло. Той винаги ставаше преди всички и вечер си лягаше последен. Усети огромна болка в гърдите, но пое дъх няколко пъти и отвори вратата. В спалнята на родители и сега имаше само едно единично легло, разположено до по - широката стена, а от свободната страна беше поставена ниска масичка с наредени върху нея различни шишенца. Приближи на пръсти и чу дишането му. Със сигурност спеше. Беше завит през глава и само един кичур съвсем побеляла коса се виждаше върху възглавницата.

Взе един стол , сложи го до леглото и приседна в края му.

- А - а - а! - се чу в това време.

- Татко! - изрече, стана и отметна леко чаршафа, който прикриваше лицето му.

- А-а-а! - се чу отново, този път по - силно и тя инстинктивно се дръпна назад.

Сините очи на баща и се отвориха и тя видя смесица от мълнии в тях.

- Чакай! - Чула звуците, майка и влезе и и направи знак да се отстрани. Видя я как извади изпод възглавницата бяла хавлиена кърпа и изтри много грижливо лицето на баща и.

- Мария е, позна я , нали? - каза бавно, навеждайки лице до бузата му.

- А- - а ! - почти изръмжа в този момент баща и и майка и се обърна стреснато към нея - Излез!

Излезе в антрето, объркана от станалото и в следващия миг Ванеса с все сила бутна външната врата:

- Мария! Марии-чице! - Виждайки я, средната и сестра се закова на мястото си от изненада. Грабна я в прегръдките си, притисна я силно и сълзите потекоха по бузите и.

- Пораснала си , Ванеслаки! Пораснала си! А ме нямаше само три години.

- Нямаше те цели три години! Цели три! - Момиченцето не скри недоволството си. - Бях на осем, когато замина. А близначките бяха на шест.

- Постоянно си мислех за вас. Постоянно! - Мария се разплака.

- Но говореше само с мама..., само с нея. Когато исках и аз да те чуя, мама отговаряше, че е много скъпо и затваряше.

- Ела - Мария я поведе към детската стая, настани я на един стол по средата и коленичи в краката и - Разкажи ми за татко?

- Не го ли видя? Не може да говори и не може да става! Първо малко можеше да става..., сега вече не може. С мама се разбират на някакъв техен език, който аз още не знам.

- Ти не влизаш ли при него? Беше му любимка.

- Винаги ходя да му казвам лека нощ. Понякога му разказвам и за училището ми. Когато мама разреши... - Ванеса впери черните си очи в нея, помисли малко, но после каза с тих глас - Не иска да му говорим за тебе. Започва да издава едни ядосани звуци...Но защо не иска, не съм разбрала досега, Маринаки!

- Знам! - Мария отново я притисна към себе си . - Не се безпокой за това. Ние с татко сме възрастни хора. Ще се разберем.

- Не съм сигурна! - Ванеса продължаваше да я гледа в очите, докато произнасяше тези думи. - Веднъж чух мама да си говори с една приятелка точно за това. Каза и, че когато спомене името ти, той започва да нервничи и тя едва успява да го успокои.

-----------

Няколко часа след това, след като се бе видяла и с близначките, Мария пътуваше към каменната пещера, в която живееше Лола. Паркира до един стар дънер и тръгна пеш нагоре по хълма. Когато приближи, спря за момент, защото и се стори, че отвътре се чуват гласове. В следващия момент разпозна слабата фигура на рибаря Михалис.

- Лола, утре няма да дойда! - Той изрече думите без да се обръща и тръгна в посока, точно обратната на тази, от която тя идваше.

Изчака го да се отдалечи и тогава приближи входа на пещерата:

- Лола! - извика и в следващия момент познатата суха фигура като вихър изкочи от пещерата и се втурна към нея.

- Мария! - Лола я стисна много силно, от което костите и започнаха да пукат - Тъкмо излизах на слънце, но дойде Михалис да ми донесе продукти. - Ела! - тя я поведе към един висок камък, от дясната страна на който се спускаше огромна дебела сянка. - Виж, имам си всичко тук - вода имам , плодове си имам, и...виж какво плета.

Мария се настани върху ръчнотъканата черга и изчака и Лола да седне до нея.

- Пак си дошла да живееш тук! Защо, Лола?

Красивото някога лице се сбърчи в престорена гримаса:

- Правя добрини..., за да изкупувам грехове.

- Ти нямаш грехове, измисляш си! - прекъсна я Мария и взе плетката от ръцете и. - Ти си най - праведният човек, когото познавам. Ти и...- тя се подвоуми да продължи ли, но после каза - Ти и Хрисула Димитриаду.

- Защо ме погледна така странно? - Лола и подаде купичката с ягоди - Аз нямам нищо срещу Хрисула, тя не иска да ме вижда - В следващия момент красивите пъсти очи засияха игриво - Харис е в командировка. Но ще си дойде след седмица. Ти няма да заминеш до тогава, нали?

- Лола! - гласът на Мария изведнъж стана груб.

- Добре, добре! Тогава сигурно си дошла заради баща си. Как е той?

- На легло е. Не говори. Не може...И...не иска да ме вижда.

Пъстрите очи се сведоха надолу и после Лола каза с болка в гласа:

- И ти имаш една съдба...Като моята! Но аз ще направя всичко това да се промени.

- Затова дойдах, Лола. Да си поговорим, както някога. И да ми гледаш на карти.

- Знаеш, че от 20 години не съм го правила. НО... не мога да ти откажа.

Кокалестите ръце се опряха на земята и Лола пъргаво се изправи - Отивам да ги взема. Но...мога да ти гледам само за едно нещо. Само за едно, казвала съм ти това много пъти. Обет съм дала и вече 20 години го спазвам.

Тя влезе в пещерата и когато се върна, държеше в ръце познатите стари карти:

- Мисли си за баща си, докато ги бъркам. Но не го мисли в положението, в което е сега. А когато цепиш, си представи най - хубавото нещо, за което можеш да се сетиш.

- Не искам да е за баща ми, Лола! - младата жена остави плетката и куките на земята и протегна ръка.

- За Харис ли? - Лола коленичи върху пъстрата черга и на лицето и се изписа напражение - За него ли?

- Не, за мен! - отвърна Мария , гледайки съсредоточено в цветовете на чергата.

следва - ЧАСТ 7

РИСУВАЙТЕ НЕЙРОГРАФИКА с мен - във фейсбук групата "Нейрописта за смелчаци"