Част 9

Четвърт час пътуваха през гъста гора и чак тогава стигнаха мястото, където братовчедът на Калина си бе постоил къща.

- Не мога да повярвам! Как е решил да живее тук? - Калина спря колата малко преди оградата на едноетажната бяла постройка. - Наоколо няма никой? Съвсем никой няма!

- Последната къща, която видяхме, е на около половин час - Боряна разглеждаше с истинско любопитство мястото, което Мишлето си бе избрал за дом - Гората е на семейството му, нали?

- Да, но не разбирам , как чичо ми е позволил това?

- Мишлето не живее постоянно тук.

- Напротив, тук живее. С няколко кучета и един глиган. И оттук ръководи фирмите си. Само в събота слиза, за да дойде у нас и после остава при родителите си.

- Глиган ли? Шегуваш се! - Боряна слезе от колата и натисна златистия звънец на високата бяла врата. В следващия момент приятелят им от детството се появи на вратата. - Наистина ли живееш тук с глиган ?

- Добре дошли! - Михаил протегна две ръце към нея, посочи на братовчедка си къде да паркира и и посочи към едно заградено пространство от лявата страна на къщата - Сега ще го видиш.

- Кого?

- Глигана!

- Не, предпочитам да видя къщата ти. Защо няма други хора? Нали е ...парти?- Тя направи опит да го спре.

- Струва си! - Михаил не пусна ръката и , свали желязната кука от високата дървена врата, боядисана в жълто и синьо, и посочи към дъното - Там е!

Приближиха и го видяха. Беше среден на големина глиган, който още щом усети приближаването им, нададе тревожен звук, но дойде до оградата.

Боряна се притесни, но Михаил се усмихна и тя също приближи. Веднага обаче отстъпи рязко назад:

- Мишле! - в погледа и се появи ужас.

- Исках да го видиш. Ако ти го бях разказал , нямаше да повярваш, нали?

- Едното му око плаче, а другото се смее! - възкликна Боряна, все още не вярвайки на очите си.

-Така е...Но това си има предистория.

- Каква?

- Заловили го ловци и го затворили в една градина, в клетка от дебело желязо. И постоянно пускали около него ловджийски псета. По този начин ги обучавали...Две години той стоял в тази клетка, а около него обикаляли освирепели ловджийски псета!... Отидох случайно с двама приятели. Не исках, но ме убедиха. И го видях. ..Десетина кучета яростно лаеха срещу него, скачайки върху клетката, собствениците им пиеха бира отстрани, а той стоеше насред клетката и плачеше...

- И ти го купи, така ли, Мишле! Не ми отговаряй, знам, че си го купил. Както едно време купуваше врабчетата, които момчетата от квартала нарочно ловяха и после ти ги носеха?

- Купих го. И направих всичко възможно тези сълзи да спрат. ..Спря обаче само едното око. Даже започна да се смее с това око. Но второто му око продължава да плаче, въпреки няколкото доктори, които дойдоха да го видят...

- Как се казва? - попита Боряна.

- Не съм се сещал да му дам име - отвърна с изненадан глас мъжът до нея - Всичките ми кучета имат имена, но за него не съм измислил.

- А те къде са? Кучатата?

- От другата страна на къщата. Страхотни пазачи са, но съм ги научил да не лаят. Предупреждават ме по друг начин, но не лаят. За да не го стряскат!

- Заради него ли? - Боряна пристъпи напред и се облегна на оградата - Ще се казваш Михаил! - изрече и после повтори - Кръщавам те Михаил, ще ти викаме Мишле!

- Хайде! Дойдоха и другите коли! - каза зад гърба и братовчедът на Калина и после добави - До утре, адаш! Довиждане , Мишле!

- Значи ти хареса! Хареса ти, че го нарекох така?- Боряна много се зарадва и протегна ръка към огромното черно животно от другата страна на оградата - Пак ще дойде, ще дойда пак да те видя!

--------------

Заобиколиха и минаха от другата страна на къщата.

- Къде бяхте ! Умрях от жажда! - посрещна ги Калина с обвинителни нотки в гласа - И с другите ти гости е така, но за разлика от мене те си мълчат.

- Всичките ми гости, скъпа братовчедке, знаят къде са бутилките! - Михаил се здрависа с четирите двойки, които бяха насядали на столове под сянката на един огромен бор и каза разочаровано - Братовчедка ми е тук за първи път, но вие сте идвали много пъти? И знаете, че тук всеки се обслужва сам.

- Разбира се , че знаем, но решихме да ви изчакаме! - Единият от мъжете стана, влезе вътре и донесе голяма хладилна чанта, догоре пълна с бутилки. - Има всичко! - съобщи тържествено и извади една бира от чантата. - Пробвайте!

- Искам сок от касис! - каза най - младата от жените.

- Има! Трябва само да потърсиш! - отвърна мъжът и тръгна към няколкото маси, наредени една до друга встрани от къщата.

- Четири семейни двойки..., ,ти и Боряна...И аз? - изшептя Калина в ухото на братовчед си - Едно време беше по -съобразителен!

- Със сигурност едно време бях по - съобразителен - съгласи се братовчед и - Но сред хората пред теб има само една семейна двойка. Само една! Това са приятели, с които се запознах, след като се върнах. Живеят наоколо. Твоите съботни срещи са чудесни, но са ми далече, скъпа братовчедке.

- В такъв случай къде да седна? - попита Калина.

- При мен! - отвърна вместо братовчед и най - възрастният от четиримата мъже.

- Добре, оставям ви! - Тя тръгна примирено след мъжа, но малко след това се обърна и хвърли много ядосан поглед към двамата.

- Какво ще пиеш, кръстнице? - попита Михаил, придърпвайки два стола в долния край на дългата трапеза.

- Сок! Какъвто и да е! - отвърна тя, оглеждайки се във всички посоки - Може би с Калина трябва да се заемем със сервирането?

- Сядай! - Приятелят и от детството се настани до нея и в следващия момент две момчета и едно момиче на около петнайсет години излязоха от задния вход на къщата с табли в ръце. - Ето ги сервитьорите ми. Трябваше дълго да ме убеждават, че ще се справят, преди да се съглася.

- Наистина ли смяташ да живееш тук? - попита Боряна.

- Да. Но не само тук. И баща ми има къща, много по - голяма от тази. Построи я за мен . За бъдещото ми семейство.

- Сега вече се успокоих! Бях започнала да съжалявам бъдещата ти жена. - каза тя, отпивайки от сока.

- Ако останеш няколко дена тук , ще мислиш различно! Искаш ли да опитаме!- каза Михаил и вдигна чаша в отговор на наздравицата, която от друтага страна на масата отправиха към тях.

- Михаиле! - Боряна също отвърна на наздравицата, но когато остави чашата си, изшептя в ухото му - Сълзите му..., сълзите на глигана са все още пред очите ми.

- А не бива. Опитай се да запомниш радостта му? Хайде, опитай! - ръката му се протегна и погали косата и. - Опитай, Бо! И радостта му не беше малка! И ти я видя!

- Прав си! - отвърна и за миг в съзнанието и се появиха едни други ръце. Първото нещо, което и бе направило впечатление в Харис Димитриадис, бяха ръцете му.

- След четири дена ще пътувам за София. Може да пътуваш с мен? - предложи Михаил - Бо, ти слушаш ли ме, какво мислиш за предложението ми?

- Утре ще мисля. Сега искам вино! - отвърна Боряна и се вгледа в ръцете му. Приятелят и от детството имаше същите фини ръце , каквито имаше и елининът Харис Димитриадис.

---------

- Боли ме, много ме боли стомахът! Изведнъж ме заболя! - Калина лежеше по корем в леглото и главата и беше свряна във възглавницата.

Боряна остави чантичката с тоалетните принадлежности на масичката до прозореца и седна до нея. Стаята, в която ги Мишлето беше на втория етаж, беше просторна и имаше великолепна гледка към гората:

- До преди малко спеше!

- Не спях, пак ме болеше, но беше търпимо. Сега се засили. Толкова се засили, че едва се сдържам да не крещя.

- Ще извикам Михаил! - Боряна помисли какво да облече, после наметна един чаршаф върху раменете си и тръгна към терасата.

- Не го викай! Пих много. Гастритът ми се обажда. В последно време се случва често. Ще извикам такси. - Калина седна в леглото.

- Аз ще се обадя. - Боряна се върна и потърси телефона си.

- Измивам се и тръгвам. Ти оставаш. Обещахме на Михаил, че ще останем. - каза Калина и събра нещата си.

Изчака я да влезе в банята и позвъни на Михаил.

- Гастритна криза ли? За първи път го чувам - отвърна Мишлето и добави - Не викай такси, аз ще я закарам.

Остави телефона и се усмихна. Изчака Калина да излезе от банята и застана на пътя и:

- Навършихме 35 години, Кали! Трийсет и пет години навършихме! Не сме на десет.

В първия момент приятелката и не я разбра, после се засмя:

- Да, някога когато исках да привлека вниманието на бившия ми мъж, симулирах гастритна криза...И той оставяше всичко и ме придружаваше до нас.

- А аз се преструвах, че нищо не виждам и нищо не разбирам.

- Добре де, стори ми се, че искате да останете сами с Мишлето! - призна Калина.- Макар че..., май само ми се стори. На тебе ти е приятно тук, но ...само ти е приятно, нали, Бо?

- Момичета! - се чу в това време гласът на Михаил над главите им и двете скочиха уплашено от местата си - Не се стряскайте! Има микрофон в стаята. Над главите ви е. Закуската е готова!

- Братовчед ми още дълго има да учи, как се общува с жени! - Калина се просна върху леглото, притискайки с две ръце гърдите си - Ще му го кажа това! Много се уплаших!

- Добре си ,нали? Слизаме долу! - Боряна я прегърна през рамото.

-----

На двора под големия бор ги чакаше великолепно наредена маса, а от бялата каничка, сложена по средата , се носеше дъх на ароматно кафе.

- Нахраних всички животни, направих закуска, окопах и две лехи с ягоди, а...вие не ставате и не ставате - Михаил стоеше срещу тях и ги заливаше с великолепната си усмивка.

- Това всичкото ти ли го приготви? - Калина не вярваше на очите си - Мишле, какво е направила държавата Канада с тебе? Докато беше тук, майка ти не даваше нищо да пипнеш в кухнята.

- Така е. Заминах и научих всичко, което тук ми спестяваха - Михаил взе една баничка от голямата кръгла чиния и я сложи в чинията пред Боряна - Помня добре, че обичаше много тези банички!

Тя погледна в чинията си, после се обърна към него, не успявайки да скрие изненадата си:

- Не може да бъде! ...Наистина ги обичах, много ги обичах, с ябълки са, нали..., но мама отдавна не ги е правила. ..

- Рецептата е нейна.

- Звънял си на майка ми?

- Да. Но и трябваше време, за да си спомни, как се правят.

- Как е другият Михаил? Отивам да го видя - Боряна се изненада, че сълзи изпълват гърлото и и по тази причина поиска да избяга.

- После ще го видиш! Сега искам да знам , дали ти харесват моите банички!

Седна отново на стола и погледът и за пореден път се спря в ръцете му. Защо думите му ме разтърсиха така силно, помисли и прекара длан по косата си. Защо ме разстрои така силно вниманието му?

- Кафе, нали? - попита той и и наля.

- Случайно да се сетите най - накрая, че с вас има и трети човек? - Калина седна срещу тях на масата.

- Кафе или чай, скъпа братовчедке? - Михаил скочи от стола, заобиколи масата и с тържествен жест застана от дясната и страна. - Виж какво има тук! - Той вдигна капака на високата, оранжева купа - Обичаш плодове на закуска, помня. ...Има круши, и ябълки, и банани, и мандарини.

- Ненадминат си, Мишле! - недоволството изчезна от лицето на Калина и тя дръпна купата към себе си.

------------------------

- Майка ми ще мърмори, но не съжалявам! - говореше Калина, когато два часа по - късно пътуваха към града. - Много отдавна не съм се забавлявала така, както снощи. В съботните вечери у нас все сервирам, все гледам, дали нещо не липсва...А и като че ли не мога да се отпусна.

- Беше наистина хубава вечер! - призна и Боряна. - Мислех, че никое място няма да ми хареса повече от вилата на брега на Бяло море, но вече не съм сигурна.

- Вилата на брега на Бяло море? Звучи много романтично . Разкажи ми!

- Там живеят двама възрастни, мъж и жена. Преди 2 години изгубили внезапно сина си. Много интелигентни хора. Рисувам с жената.

- Тя ли ти се обади, когато бяхме у вас?

- Да.

- А този..., този който не ти позволява да се разсмееш, ...,както се смееше някога,...какъв им е?

Боряна се обърна изненадано, изчака малко, но Калина не каза нищо повече.

- Племенник! - отвърна, спомняйки си как преди години нямаше никакви тайни от Калина.

- И е по - интересен мъж от братовчед ми Михаил? Който се очертава като най - интересният мъж в околността?

Боряна отвори чантичката си, извади тъмни очила, сложи ги на очите си и вдигна глава към слънцето.

- Тези неща ги няма написани на небето! - каза приятелката и, продължавайки да гледа в пътя.

- Не знам , дали е по - интересен от Мишлето, но...искам да отида . Искам да отида още веднъж.

- Чувала съм, ...а и съм чела, че гърците предпочитат гъркини за постоянни връзки. И че рядко се женят за чужденки... Толкова ли е специален? Как се казва?

- Утре тръгвам! - каза повече на себе си Боряна и свали очилата. - Днес ще си стоя у нас, и довечера ще се остана у нас...И утре тръгвам!

- Въпреки, че обещахме пак да дойдем. И на двамата Михаиловци обещахме да дойдем след два дена?

- Въпреки, че им обещахме... - Гласът на Боряна беше тих, но категоричен.

-------------------------------------

Харис Димитриадис сви чадъра, дръпна от земята тъмносинята плажна кърпа, изтръска я в посоката, в която нямаше хора, и тръгна към таверната на Георго.

- Хари! Отдавна не си идвал! - Георгос наистина много се зарадва - Сервирам тази поръчка и идвам да те видя!

- Идвах! Но бяха само сервитьорите - каза Харис, когато набитият мургав мъж се върна и седна до него на масата.

- С българката ли?

- Не!

- Но си бил с жена? Казаха ми, че си идвал с жена с широка шапка и очила. Нямало маси, но въпреки това са осигурили една. Ти обаче не си се върнал...Мария си дошла от Бали. С нея ли беше?

- Върна се наистина. За да види баща си. ..И пак замина!

- Замина ли ? Замина?... Защо я пусна, Хари?...- Георгос помисли да продължи ли, но после каза - Докато бяхте заедно, си мислех, че не съм виждал други като вас. И тайничко ти завиждах. И в момента пред очите ми е една случка.

- Каква случка? - Харис за миг се бе замислил и думите на приятеля му го стреснаха.

- Бяхме за риба. Беше преди много години. Бяхме на около 12 години...Тебе пак те бяха оставили при леля ти Хрисула и ходихме за риба аз , ти и Лола. На връщане аз носех дребната риба в една торба, а ти носеше в ръце няколкото по - големи парчета, които бяхме уловили. Бяха още живи...В един момент чухме, че някой тича и вика след нас. Беше Мария. ..Помниш ли тази случка?

- Не , това не го помня! - отвърна Харис, но даде знак, че разказът го е заинтересувал. - Какво стана после?

- Тя беше на около шест или седем. Беше яла сладко и устата и цялата беше изцапана. Приближи и спря точно срещу нас. Черните и очи святкаха от ярост. "Върни ги в морето! Веднага ги върни! ", изрече тихо, но категорично.

- И аз какво направих? - Гласът на Харис беше много тих.

- Върна ги. Всичките! Дори не се сети да ме попиташ аз какво мисля.

Харис се усмихна, после погледна часовника над вратата:

- Да, Мария успяваше само с думи да изтръгне всичко от мен. Но обикновено искаше малко.

- Какво да ти приготвя? - Георгос го потупа приятелски по рамото.

- Не съм сам! Ще изчакам! - отвърна Харис.

- Тогава те оставям. - Мургавият мъж стана от мястото си и точно в този момент вратата на заведението се отвори. Мона и Афродити връхлетяха запъхтяни в заведението, огледаха се и с бързи крачки тръгнаха към тях.

- Едва я убедих! Не искаше да идваме тук! - изшептя Мона в ухото на Хари и после каза на глас - Георго, обичам специалитета на заведението, но ако лично ти ми го приготвиш.

- Разбира се, госпожице Мона! - Собственикът на рибната таверна се поклони с галантен жест и после записа поръчките.

- Каква жена, господи, каква жена! - каза в ухото му Анри, който временно заместваше жената, която помагаше в кухнята - Какво тяло, какви крака има тази Мона! За втори път я виждам и не мога да откъсна очи от нея. Краката и са дълги, дълги...И какви очи има!

- Занеси им вода, но първо огледай много добре чашите. Сутринта видях петна от пръсти върху една чаша, Анри. - Георгос Стефанополис извади от специалния шкаф всичко, което Харис му поръча, влезе в помещението, което използваха само за пържене и бутна вратата след себе си :

- Каква жена, каква жена! Защо аз не мога да я видя тази жена...Идва вече няколко пъти. Даже единият път беше само с приятелката си.. . Но не я видях. И нищо не помня от нея...Нищо не помня! И нищо не съм видял... - Той отвори шкафа, в който държаха специалните подправки, взе няколко пакетчета, но преди да затвори протегна ръка и свали една лъскава кутия от най - горния рафт:

- Боряна! Българко Боряна, тебе съм те видял. Цялата съм те видял и цялата съм те чул! И съм те запомнил!- изшептя и въздъхна дълбоко, държайки в ръка съвсем нова снимка среден формат.

СЛЕДВА - Част ДЕСЕТА